Очи от лед

Александра стана рано преди сестра й или майка й да я събудят, така или иначе не успя да заспи цяла нощ, от мисли, а и заради болката в мускулите, която странно, беше изчезнала неусетно! Но независимо от безсънната си нощ, тя се чувстваше отпочинала, макар и да я боляха малко очите,а и беше взела решение, нямаше да изостави семейството си, щеше да го защитава с цената на всичко , но нямаше да ги изостави, както направи преди доста години баща й! Всичко от предишните й животи бяха спомени, истински преживявания, но отминали, това, което я интересуваше сега беше настоящето, то сякаш бе по-истинско, от миналото. Спомените от този живот бяха някак си по-близки до нея, отколкото спомените от отминалите й животи! Тя се облече, но дрехите, които беше облякла й се струваха някак детски и момчешки-тъмно-зелени войнишки панталони, бяла тениска с някаква рисунка на завъртулки и зелена риза, с някакви шарки, оставена незакопчана разбира се. Нямаше никакви малко по-момичешки дрехи, но тя си харесваше дрехите , винаги ги е харесвала, защо сега се оплакваше? Сигурно беше , защото преди се обличаше малко по-женствено, отколкото сега, най-вероятно беше това! Александра се чувстваше малко странно, помнеше да е стара, много стара, от последните пъти най-пресните й спомени, тоест последните й спомени , бяха все на по седемдесет, осемдесет годишна бабичка, а сега беше на седемнадесет, не е зле, сега поне щеше да се бие като млада и нямаше да се изморява толкова бързо на бойното поле, разбира се ако Битката наближаваше, защото можеха да минат и години, докато дойдеше, което всъщност би било по-добрия вариант, така поне щеше да си поживее малко нормално! Спомените в главата й малко се объркваха, някои спомени на Александра с някои спомени на Габриела или пък на Илена или на Ебсория, малко беше объркващо със всички тези спомени в главата й! Излезе от стаята си, като без да иска стресна сестра си, идваща явно за да я събуди:

-Станала си рано, брей, това не се случва често, даже изобщо!Засмя се весело сестра й.

-Да , предполагам, че не, но за всичко има първи път, нали?- Усмихна се на сестра си, макар да не й беше до усмивки.- Защо стоим във коридора, хайде да закусваме!

-Добре ли си, изглеждаш ми нещо ,тъжна? Сестра й пак се беше загрижила за нея, не биваше така, трябваше да я успокои!

-Добре съм, просто не се наспах.Усмихна се лениво, за да си придаде леко заспал вид, явно проработи, защото сестра й видимо се отпусна! Двете отидоха заедно в кухнята, за да закусват отново сандвичи със портокалов сок, тази еднаквост и обикновенност й допадаха, неразбираше защо преди не ги харесваше. Когато влязоха в кухнята майка й също се беше изненадала от това, че е станала рано и даже попита дали тя се чувства добре! „Светът определено е едно странно място, пълно със странни хора, на които няма угода!”- при която мисъл се усмихна , този път искрено. Днес все пак можеше да бъде хубав ден! Александра взе Ерика , за да отидат заедно на училище, както всеки ден. Ерика влезе във своето, а Александра продължи надолу по улицата, зави надясно, после наляво и стигна до училище. Училището не беше голямо, едва три етажа, но беше добре запазено, а и наскоро му сложиха нова червена мазилка, караща го да изглежда ново и престижно, все пак си беше доста хубаво училище. Тя влезе в училищната сграда,точно навреме, даже пет минути преди началото на часа. Чувстваше се малко странно , не беше свикнала да идва по-рано, но нямаше значение не беше чак пък толкова рано! Като първи час имаха часът на класа и всички вече се бяха събрали, когато звънецът би и класната ни, госпожа Дочева, влезе, заедно със едно високо момче със тъмно-кестенява, почти черна коса и светло-сини очи, като лед, придаващи му леден и някак безчувствен вид. Момчето я погледна за миг, и на нея й се стори, че той я познава, но май само й се е сторило! Погледът му беше леден, но във тези ледени очи, се усещаше красота и сякаш топлина, скрита дълбоко под леда.

-Искам да ви представя вашия нов съученик- каза госпожата-но май ще е по-добре сам да ви се представи. След което момчето пред нея заговори със един равен и някак звучен глас, който не би могъл да бъде сбъркан за момичешки, като на повечето момчета от нейния клас. Момчето обаче не изглеждаше на нейната възраст, изглеждаше поне с година-две по-голям, можеше и така да е, ако е тръгнал много по-късно на училище или ако е оставал да повтаря някой клас!

-Казвам се Владимир Илиев Петров, на осемнайсет години, отскоро се преместих да живея тук.

-Много добре, можеш да седнеш. Ето там има едно свободно място. Учителката посочи мястото до Александра, след което продължи да говори нещо за отсъствия и бележки, но Александра не я чуваше, заради сърцето си , което започна да бие като лудо, когато Владимир седна до нея, той беше толкова … красив! Тя го наблюдаваше със полезрението си, не можеше да позволи той да забележи как го гледа, той погледна към нея, малко колебливо, но сякаш се отказа, сигурно беше срамежлив. Тя вдиша дълбоко, надявайки се да не се е изчервила , обърна се към него и каза:

-Здравей, казвам се Александра- подаде ръка и му се усмихна, а той изглеждаше малко изненадан от подадената й ръка, но отвърна със своя равен глас:

-Здравей, казвам се Владимир, приятно ми е. Усмихна се, стискайки подадената й ръка. Със тази усмивка ледът във очите му се разтапяше. Беше толкова красив и на нея й беше трудно да отмести погледа си от тези толкова живи, ледени очи. Този ден определено беше хубав!

Обсидеан въздъхна, точно зад вратата на края на коридора стояха двете хубави очи на онази странна ардианка. Той трябваше да спечели нейното доверие, нейното приятелство, това беше единствения начин. Нямаше да му е особено приятно да ходи на училище, при положение че знаеше повече от своите учители, притежаваше знанието на вековете, което надхвърляше тяхното знание за света, със много! Е каквото трябваше да се направи, просто трябваше. Учителката стоеше до него, докато минаваха по коридора и му говореше за хубавия клас във който ще попадне, говореше за бъдещите му съученици, но думите сякаш минаваха покрай него. Беше малко притеснен , но защо се беше притеснил? Нима едни очи можеха да го притеснят с нещо? Та той беше виждал много кафяви очи през живота си досега, но сякаш тези очи бяха някак различни, но със какво, Обсидеан не знаеше! Стигнаха вратата, той затаи дъх и влезе след учителката. Когато влезе в стаята попадна на тези красиви очи, а бялата й коса , бяла най-вероятно заради Мигари, подчертаваше красивите й очи. Чакай малко, красиви ли? Защо мислеше за ардианката пред него по този начин, той отвърна очи от нея загледан малко над главата й . Дойде време да се представи, беше си избрал едно име на посоки, но пък името беше хубаво, вдъхваше респект, донякъде:

- Казвам се Владимир Илиев Петров, на осемнайсет години, отскоро се преместих да живея тук. Това трябваше да е достатъчно, макар учителката май да очакваше още, заради кратката пауза преди да му каже да седне, мястото където му посочи беше единственото свободно място в класа, точно до ардианката , това определено беше висша помощ! Той седна до нея, но тя сякаш не го и забеляза. Помисли дали да не започне разговор , да се запознаят, все пак той още дори не знаеше името й, обърна се към нея, но се разколеба, дали пък нямаше да сгреши, ами ако прибързаше? Обърна се обратно, към учителката, след малко тя се обърна към него със леко изчервено лице и каза:

- Здравей, казвам се Александра. Явно се притесняваше за нищо, но защо се беше изчервила, да не би заради неудобството , че заговори първа? Но усмивката й беше някак спокойна, което го накара и той да се успокои , стисна ръката й , отвърна на усмивката й , нейната усмивка го накара и той да се усмихне, и се представи:

-Здравей, казвам се Владимир, приятно ми е. Наистина му беше приятно, макар да не разбираше защо! Продължиха разговора си , а изчервяването на лицето на Александра вече беше изчезнало и сякаш вече се беше отпуснала, не беше забелязал кога се беше стегнала толкова,но започнаха да говорят сякаш се познаваха цял живот, беше странно, наистина странно.

Ифрена ходеше, ядосано по правата улица. Причината поради която беше ядосана беше защото преди няколко часа дойде при нея един зелен гущер , със червени ивици. Ако не знаеше, сигурно щеше да убие малката гадинка, но Самаил й беше казал, някога за този свой талант, толкова беше тъжно, че единственото същество на което се беше доверил, беше тя, горкият влюбен глупак, със всичките свои таланти, каква загуба, имаше план как да използва неговите таланти, а сега ги беше изгубила. Гущерът щеше да покаже последните мигове от живота му, беше леко изненадана от предателството на Обсидеан, но все пак той винаги се беше чувствал малко носталгично заради дома, много пъти беше обмисляла дали да не го убие, но във гръб, все пак беше твърде силен фронтален бой, трябваше да го убие, когато имаше шанс, но нямаше значение, поне сега знаеше кой е следващия ардиан, сега само трябваше да измисли как да се възползва от всичко това. Самаил беше намислил нещо, но въпреки цялата си доверчивост, не й довери това, глупакът му с глупак! Трябваше да се успокои, гневът нямаше да помогне с нищо, само щеше още повече да обърка нещата! Защо беше гневна, сигурно заради загубата на талантите, но защо не съжаляваше за тях, сякаш не бяха особено важни…нима й липсваше? Но защо чувстваше тази…празнина? Нима имаше някакви, чувства към Самаил? Не това не беше възможно, той я обичаше, не тя него! Все пак тя само го използваше, нищо повече! Нали? Очите му бяха сини, толкова красиви, защо мислеше за неговите ледени очи, приличащи на две дълбоки сини езера? Защо постоянно мислеше за тези очи и за това , че вече няма да ги види отново. Никога повече! Защо тази мисъл я натъжаваше? Трябваше да си го признае глупакът му с глупак,  беше я накарал да се влюби в него! Изведнъж се оказа, че е спряла на средата на улицата, усети влага, стичаща се по бузата й, да не би да плачеше? Започна да се тресе, не можеше да спре да плаче, искаше да се свие на кълбо във някой ъгъл и да плаче. Нима беше толкова слаба, че да се поддава на тъгата. Глупакът му с глупак, защо бе позволил да умре? През вековете беше възприемала съществуването му за даденост, той винаги беше бил до нея,никога не беше я изоставял, дори, когато на няколко пъти не умря, заради нея. А сега го нямаше! Той никога нямаше да се завърне! Никога повече нямаше да бъде до нея, да я прегръща, да й говори, просто да съществува! Вече го нямаше и всичко заради Обсидеан! Тя щеше да го накара да страда, той нямаше да се завърне у дома, нямаше да му позволи да бъде щастлив, за сметка на нейното щастие, той щеше да си плати и то скъпо за действията! Сините му очи, толкова бяха красиви, а Обсидеан й ги отне, кой му даде правото да й отнеме щастието, да й отнеме тези красиви сини очи, като лед, които се разтапяха само когато я видеше! Ифрена беше седнала на земята, неможеща да сдържа сълзите си, хората я подминаваха, но я зяпаха, нека да зяпат тези идиоти, нека, и те ще си платят един ден всички ще си платят! Очите му… глупак, защо се бе оставил да умре? „Глупако, къде си? Защо ме остави?” извика тя на ум. Не й се побираше в ума, защо бе наказана с това да изгуби тези очи от лед, защо? Тя избърса сълзите от очите си, изправи се и се прибра в сегашния й дом, който беше толкова празен без него, идеше й да заплаче отново, но трябваше да бъде по-силна, трябваше да стане по-твърда, защото това, което предстоеше щеше да е голямо! А болката сега щеше само да й помогне да стане още по-твърда, макар да не я иска, защо бе наказана така, всичко вървеше толкова добре, тя беше щастлива, макар да не го осъзнаваше, но това беше истината, твърде късно обаче я разбра, защо, защо не бе осъзнала щастието си досега? Щастието си със тези ледени очи, вече несъществуващи за нея! Изведнъж се сети за първия куплет на една древна песен, забравена вече от хилядолетия, преди я знаеше цялата песен, но сега си спомняше само този един куплет:

„Очи, от лед направени,

не би ли било жално,

да загубим ги завинаги!

Очи, търся ви,но нима

Ще ви видя отново?”

Възхищаваше се на хората за това тяхно изкуство-музиката, беше й много интересно как една песен можеше да разчувства някого толкова лесно! Сълзите изпълваха очите й, заплашващи да потекат по лицето й безспирно,а куплета на песента звучеше  в главата й, неможеща да спре звученето, тя потъна в скръбта си, за да я прегърне и да я превъзмогне, макар и трудно, тя трябваше да превъзмогне своята скръб, за да отмъсти за неговата смърт!