Всеки човек, все някога е изпитал болката. Всеки. Няма човек, който да не е страдал никога! Има хора, които се усмихват на всички, и се държат безгрижно, но малко хора знаят какво точно може да се крие във сърцата на тези хора. Малко хора разбират, че зад тези щастливи маски, може да се крие болка!
Ивайло се разхождаше усмихнат из коридорите на училището си, като поздравяваше всеки познат, който срещнеше. Той винаги се усмихваше, дори, когато му се искаше да заплаче. Винаги беше „душата на компанията” и винаги се стараеше да изглежда безгрижен и весел, поддържаше тази си маска, защото не искаше да тежи на другите със своите проблеми. Той трябваше да предлага опора, не да търси такава! Когато Ивайло мина покрай вратите на женските тоалетни, видя едно момиче, всило се пред вратите на пода, плачещо.
-Добре ли си?- попита той. Момичето вдигна лицето си, показвайки своите зачервени от плач кафяви очи. Ивайло не помнеше да я е виждал някога, беше толкова красива, дори така, плачеща и подсмърчаща! Тъмно-русите й дълги до кръста къдрици очертаваха хубавото й миловидно лице.
-Н-нищо...м-ми...н-няма-отговори с треперливия си глас , на пресекулки момичето, едва поемайки си дъх. След което пак зарови глава в ръцете си и продължи да плаче. Ивайло стоеше там, замръзнал, гледайки най-красивото момиче, което беше виждал, незнаейки какво да направи, затова и леко се изненада, когато осъзна, че е седнал до нея на пода, прегръщайки я с двете си ръце, на което тя не се възпротиви.
-Всичко е наред, спокойно.- започна да я успокоява -Аз се казвам Ивайло, ти?
-Е-елена- едва отрони тя, сгушена в прегръдката му.
-Спокойно, Елена, всичко е наред,всичко ще е наред. Погледни ме.- щом Елена повдигна плахо глава от ръцете си, той й се усмихна топло, за да я успокои- сега вдишай дълбоко въздух, за да се успокоиш! Точно така! Браво! След това издишай и...
Ивайло беше запомнил онзи ден, като най-щастливия в живота му, защото я беше видял и защото беше спрял сълзите й и я беше накарал да му се усмихне.
Не след дълго с Елена станаха гаджета. Ивайло се чувстваше на седмото небе от щастие, чувстваше се истински щастлив и за пръв път от много време, усмивките му бяха истински, не просто някаква маска. Докато един ден...
Ивайло стоеше заедно с Елена близо до тоалетните, където за пръв път се бяха срещнали, това място постепенно се беше превърнало в тяхно, защото всеки път, когато бяха там си спомняха онзи ден, когато за пръв път се бяха видяли. Те се бяха хванали за ръцете, усмихвайки се на света, щастливи. Докато стояха там, сякаш пренесли се в един друг, по-добър свят от този, в който се намираха, едно високо, слабо момиче, с къса кестенява коса, облечена в официални дрехи, с почервенели очи, идваща към тях, привлече вниманието на Ивайло. Това беше по-голямата му сестра Виктория, която трябваше да е на работа във момента.
-Ивайло, ще оставиш ли за малко Елена, има нещо за което трябва да поговорим.-треперливите нотки в гласа й го притесниха.
-Да говорим тук, нямам какво да крия от нея.
-Иво, изглежда, че е нещо важно, няма да ви преча, ще почакам разговора ви да свърши ей там, до прозореца- каза със разбиращ глас Елена, използвайки жестове да посочи прозореца, до който ще застане. След като се отдалечи достатъчно, Виктория започна:
-Иво...незнам от къде да започна.-пое си дъх тя и сълзи, пропити с болка занапираха във очите й когато продължи- Днес е имало катастрофа между тир и лек автомобил, на магистралата на път за града, на около двайсетина минути до вкъщи...-Виктория спря, за да си поеме въздух отново и продължи, като сълзите й потекоха по бузите й-... татко...татко е бил във леката кола, най-вероятно се е насочвал към вкъщи, когато...
Ивайло спря да слуша, остави останалите думи да минават покрай него. Това не можеше да се случва! Сигурно сънуваше, това трябваше да бъде сън, трябваше!
-Ивайло? – Изведнъж чу сестра си да го пита-Добре ли си?
-Да- отвърна вяло той и се опита да й се усмихне, макар усмивката му да беше вяла като отговора му- Той не идваше много често да ни види след развода, помниш ли?-Усмихна се носталгично на спомена за баща си, а сълзите напираха във очите му. Видяла това, Елена се доближи до него и го прегърна с двете си ръце, през раменете. Ивайло заплака. Толкова го болеше, той обичаше баща си, сърцето му се късаше, като си помислеше, че повече никога няма да го види отново.
По едно време, той забеляза, че се е смъкнал на пода, Елена, го беше прегърнала от едната му страна, а Виктория- от другата, също плачейки. Той отново си припомни, че в такива моменти, той трябва да предлага опора, не да я получава, че той точно в този момент трябва да бъде силен, но как можеше да е силен, когато сърцето го болеше. Налагаше се да си надяне щастливата маска, за да може да успокои сестра си, да бъде нейна опора, както и на майка си у дома. Трябваше да е силен, затова си пое дълбоко дъх, избърса сълзите си от своите очи и успя да събере достатъчно сила, за да се усмихне:
-Всичко ще бъде наред, спокойно-каза с успокоителен глас на Виктория.
-Аз съм добре, не се притеснявай-успокои Елена.
Така говореше ту на Елена, ту на Виктория, докато успя да успокои сестра си и да убеди приятелката си, че е добре, макар да се усмихваше, отвътре му се плачеше и го болеше.
Човек не бива да се заблуждава от нечия усмивка, защото не винаги може да знае какво се крие зад нея. Дори и някой да се усмихва, той може да страда отвътре, а това, което ние виждаме, усмивките, могат да са маски, криещи сълзите на сърцето!
