Сън, просто поредният сън, но защо този сън беше толкова различен? Може би, заради тези очи с цвета на небето през лятото, или заради непознатия им притежател! Колко стряскащо нереално  изглеждаше, със своята красота и идеалност, но имаше някаква сянка в очите на танцуващия, облечен в костюм млад мъж, движещ се с грацията на дива котка в стъпките на валса. Движенията му бяха леки и естествени, като движенията на опитен танцьор. Стъпка тук, стъпка там, стъпка, стъпка, след което последва нещо като завъртане, при което се откри лицето на партньотката на високият, светлокос непознат, облечена в червена, бляскава, бална рокля.  От скривалището си сред сенките, Теодора успя да го зърне за момент и се стресна, за щастие бе потопена твърде дълбоко във водовъртежа на съня, за да изпита изтински страх, даже сънят правеше това, че танцьорката нямаше лице, нещо съвсем в границите на нормалното! Погледна към примирените очи на младия мъж и в тях тя видя примиреност, той много добре знаеше, че танцува с марионетка, но явно имаше твърде голяма нужда от този танц, за да приеме подобен факт за нещо важно. В прегръдката на облечената в рокля, марионетка, той изглеждаше самотен.

     Теодора направи една крачка напред, излизайки от сенчестото си скривалище. Оказа се облечена със синя бална рокля, подчертаваща собствените й сини очи. Едва щом излезе от сенките, непознатият я забеляза, марионетката вече я нямаше, очите на дългунестия младеж се разшириха от лека изненада щом я видя, не след дълго изненадата му се стопи, усмихна се чаровно, като малко и подаде с подканващ жест дясната си ръка, канейки я на танц.  В отговор тя хвана ръката му и се усмихна на милия му жест, понасяйки се във вихрения танц върху шахматовия черно-бял под. Бавният танц продължи сякаш безкрайно, във безвремието на съня. „Ангел – помисли си тя – ангел, макар и без крила.” Музиката се промени от хармоничната лека мелодия във досадното бучене на алармата й, чертите на нейният принц се размиха и тя бе изтръгната от нежната прегръдка на съня. Огледа се и светът й се стори по-сив от всякъде, по-рязък, по-груб, Теодора пак замечта за света на сънищата и за русият непознат в него.

     Следващата нощ пак танцува с него, във същата зала с неясни стени и таван, със мебелировка постоянно изчезваща и появяваща се на странни места, но с неизменния шахматен под и слаба, ненатрапчива музика.

–       Коя си ти? – попита неочаквано златокоското, със изненадващо мъжки глас, за миловидното си лице, стресната, Теодора не отговори – Коя си ти?

–       Теодора – отвърна малко приглушено – но ти кой си?

–       Теодор, странна среща...

Сънят пак избледня, стапяйки се като сутрешна мъгла, предала се под топлината на слънцето.

     На третата нощ пак имаше танц, но този път тя бе облечена стс розава рокля, а той със бял костюм.  Освен тихата музика, единственият друг звук във просторната зала беше от техните стъпки, по този начин някак си, подчертаваха тишината.

–       Ангел ли си? – попита изведнъж той.

–       Ами ти? – попита на свой ред, закачливо тя.

Танцър продължи още малко, безмълвно, защото нямаше нужда от думи, самият той изричаше всички думи на света, след което изтля, превръщайки се във тромавата реалност. „Влюбена съм във едно видение” – помисли си тя, а след което се засмя на глас, заради глупавата, мисъл – „Та това е просто сън!” И все пак не беше много убедена във това, имаше чувството че този сън, е много по-реален, по-истински от реалността сега.

     Пролетта ловко изместваше зимата, а Теодора се укоряваше на ум за това, че не си беше взела по-топло яке, чакайки автобуса на спирката, нещо познато привлече погледа й за момент. Тръгна по посока на познатото лице и точно там на спирката, на нейната спирка тя погледна смаяно русокоското пред нея, той също явно беше я забелязал, защото очите му бяха разширени от изненада.
 – Ти! - казаха едновременно това, след което се засмяха, а после пак едновременно продължиха - Аз те сънувах! – пак се засмяха.

–       Теодор?- той кимна в отговор.

–       Теодора?-тя също му кимна.

–       Радвам се да те видя... на живо! – И се засмяха, след което разговорът им се понесе из различните теми, като грациозен танц.

 Това бе началото на запознанството на Теодор и Теодора, които се познаваха много преди да се срещнат, чиято любов с времето бе станало толкова силна, че те остарели и умрели, държейки ръцете си в отстояване на своята любов, за Теодор и Теодора, които се обичаха, а тяхната любов така и не позна старостта. Две самотни сърца се преотриха чрез един нереален свят - този на съня!