Значението на един сън
Дъждът се сипеше на порой навън по студените улици. Беше вечер, слънцето беше залязло преди около три часа, но все още не беше много тъмно навън. „Приятно е да наблюдаваш дъжда,когато си вътре”- Александра се усмихна на тази мисъл. На сутринта сигурно нямаше да вали и щеше да пристигне суха на училище. Тя обичаше да гледа дъжда , той беше като падащ на капки живот. Александра съжали, когато отмести погледа си от прозореца, но трябваше да пише домашни, все пак нямаше как домашните сами да се напишат, за съжаление. Измина цял час, докато си напише домашните! След три месеца тя и класът й завършваха , а учителите ги затрупваха до шията с домашни. Нямаше търпение най-накрая да си легне, да заспи и да сънува онзи сън, поне беше интересен и оцветен, макар и оцветен със кръв, за разлика от този сив свят, който я заобикаляше, пълен с досадна еднаквост. Александра се преоблече за лягане, оправи си леглото и легна да спи.
Пак онзи сън, макар да го очакваше , все пак се изненада малко от това , че го сънува и от това, че знаеше че сънува. Мястото беше все същото депресиращо място, приличащо на лишено от живот парче земя, никога нечувало за нещо живо, можеше и така да е , тя поне не би се учудила и никога да не бе имало живот тук. Човек обаче можеше и да се подведе, че някога е имало живот, заради изкусните плодове по мъртвите дървета,но това беше само илюзия.
Този път не тя беше пълководеца, този път тя беше една от Седемте. Пълководеца беше Абсидеон, висок мъж на около двадесет години, със светло-кестенява коса и кафяви очи, облечен от главата до петите в лъскава сребриста броня. Той се разпореди на войската така , че да ги заградят и да оформят нещо като жив щит около нея и останалите седем човека, за да не могат да ги достигнат адските създания. След като се разпореди на войските, той започна тайнствената церемония със словата „ибрич енион оре”, всички Седем го повторихме.Но какво значеше, не мислеше,че е чувала някой преди да говори на този език и все пак й се струваше познат. Останалите шест бяха толкова различни, колкото могат да бъдат различни шестима души, един стар мъж до един млад, една дебела и висока жена, до една слаба и ниска. Имаше даже едно дете на около десет години, момиче, а точно до нея една баба на около осемдесет. И тя самата, която не знаеше как точно изглеждаше, което беше странно. Всички започнаха да изговарят някакви страни слова,включително и тя, макар да го правеше несъзнателно, но сякаш думите се преплитаха една в друга. Александра не разбираше думите, които казваше, но имаше чувството, че ги знае,това чувство не изчезваше. Беше същото както когато си учил някой език като малък и го чуеш като голям, но вече позабравил езика, думите ти се струват познати, но не се сещаш за тяхното значение. Изведнъж ръцете й се вдигнаха изпънати със дланите напред. Едва след една-две секунди тя забеляза , че и останалите седем човека в кръга са вдигнали ръцете си , какво ставаше и защо нямаше контрол върху тялото си,дали не беше , защото това беше сън ? По средата на този странен кръг , образувам от ръцете на всички, проблесна малка светлина,приличаща на пламък, при това син пламък, със някак бяла сърцевина, който ставаше все по-голям с изговорените думи, които не спираха да се изливат от устните на всички.
Не след дълго, Александра започна да чувства умора и болки в ръцете, как беше възможно да чувстваше каквото и да било във един сън? Но независимо от болката , тя не можеше да спре сега. Около синия пламък се оформяше сияеща почти прозрачна сфера, караща светлината на пламъка да се усили. Сферата ставаше все по-голяма, както и болката в ръцете, спускаща се до раменете и гърба. Сияещата топка вече бе стигнала диаметър около два-три метра, при всяко малко увеличаване на размера тя и седемте човека застанали в кръг, трябваше да се отдръпват назад със по една крачка. Заради светлината , не можеше да се погледне пряко в сферата. Голямата болка я разсейваше от това, което трябваше да прави. Изведнъж болката спря, а Александра се събуди.
Имаше чувството , че не е спала много, но вече се беше съмнало. Тръгна да става и лявата ръка с белега я заболя, не тази остра болка , като в съня, а една тъпа болка, от онези които като те болят по-продължително те изнервят. Това беше странно, дали нямаше нещо общо със съня, но как един сън можеше да причини болки в ръцете? По-скоро просто беше спала на криво, случваше се , понякога. Александра стана , за да се облече и майка й влезе:
-Виждам , че вече си станала, та това си е цяло чудо, може пък днес и да не закъснееш, за пръв път от много време. Само се чудя как успя да станеш толкова рано, като се има в предвид факта, че по принцип е почти невъзможно човек да те събуди. Майка й се засмя, нима това беше смешно, че какво смешно имаше във това, човек да обича да спи?
-Като се успивам, ми се караш, като пък стана навреме – пак си недоволна, е не може човек да ти угоди просто! Мислеше го сериозно, макар да го каза с леко шеговита нотка, за да отнеме жилото от думите си, но явно не се беше справила с това особено добре.
-Не бъди кисела де! Закуската ти е готова, можеш да дойдеш в кухнята , след като се облечеш. Явно днес няма да закъснееш. Лицето на майка й изглеждаше леко развеселено!
-Добре. Идвам след минута.- Този сън я безпокоеше, вярно, че й беше много забавен, беше все едно да е във филм, но все пак сигурно значеше нещо и точно това я безпокоеше, неговото значение. Но защо да се занимаваше със значението на един сън, като имаше да се занимава със много по-важни неща от един сън, особено пък откачен като този!- Само да се облека.
Елеонора ходеше по улицата, уловила следата на поредния ишанеил. Това бе една от нейните сили, да сплете така елементите на Истинския огън, че да открива ишанеили. Преди няколко дни, тя си спомни думите и начина по който да използва елементите на Огъня,чрез което тя получаваше нещо като карта в главата си къде на ги намери. Благодарение на това тя бе намерила много ишанеили, за съжаление обаче всички,все още заключени. Сега беше тръгнала по следите на друг ишанеил, но тази следа беше някак различна, може би този ишанеил , беше ардиан, в превод от древния език значеше „водач”, „предводител”, този, който щеше да ни поведе в Битката. Чудеше се как ли изглеждаше този ардиан, може би беше някой хубав младеж, какъвто беше Абсидеон. Тя не беше много висока, даже ниска с нейните метър шейсет и един, но дългата й сплетена кестенява коса, прикриваше поне от части , факта , че не е висока. А белия костюм, който беше облякла подпомагаше за този ефект, поне тя виждаше нещата така. Ишанеилът , по чиято следа вървеше, се движеше, но това нямаше особено значение,тя щеше да открие вероятния ардиан с цената на всичко. Защото ардианът беше твърде важен, за да го остави на произвола на съдбата, така да се каже поне!
Александра тъкмо излизаше от сградата на училището, когато изведнъж някой я докосна по рамото и тя се обърна. Зад нея стоеше една доста ниска жена с кафяви очи и дълга , светло-кестенява коса, сплетена на дебела плитка. Жената беше облечена в бял костюм, който сякаш подчертаваше колко е ниска. Погледна нейното лице , което й се струваше познато, но странно изглеждаше, разочаровано сякаш от нещо:
-Казвам се Елеонора, мисля , че с теб трябва да си поговорим за нещо особено важно!
-Извинете, но познаваме ли се?- Александра премисли в главата си, дали познава жената пред нея, защото й се струваше позната, макар да не се сещаше от къде. Но не се сети откъде можеше да й е позната.
-Да, ще ти обясня по-късно, ела със мен, сега.- Коя беше тази жена? Александра просто не можеше да се сети. А и откъде можеше да я познава, дали не я беше виждала веднъж във съня си? Не това беше лудост, не може да я е сънувала, тогава откъде я познаваше?
-Не не мога да дойда със вас, ако ме познавате, кажете от къде, защото няма да тръгна никъде със една непозната. Непознатата , Елеонора май беше, се огледа и каза почти шепнейки :
-Сънуваш битки, нали? Битки, случващи се на едно много депресиращо място, със червено небе , сиви облаци , без слънце! Александра помисли малко, и наистина си спомни , че във съня й наистина нямаше слънце, имаше светлина, но нямаше слънце, защо ли не го беше забелязала преди? Но откъде можеше тази жена да го знае?
-Откъде…-това трябваше да е някакъв трик , но не беше казала на никого освен на сестра си! Коя беше тази жена? След по-малко от секунда се съвзе и продължи-Откъде знаете, как изобщо бихте могла?
-Защото бях там… сега ще дойдеш ли с мен?
-Аз… добре. Александра беше объркана ,но се довери на непознатата,просто имаше чувството, че Елеонора не й мислеше злото и все пак как беше възможно това? И какво имаше в предвид , че е била там. Александра се остави Елеонора да я поведе, все още неразбираща какво точно се случва и как изобщо е възможно !
Елеонора поведе момичето към пространството между два гаража наблизо, за да може да е извън погледите на хората. Трябваше да се бърза, та момичето можеше всеки момент сама да направи Мигари , което в превод означаваше „отключване”. Добре , че беше дошла навреме , защото ако сама отключеше силата си, а това тя не може да контролира, в най-добрия случай щеше да се парализира, за неопределено време , можеше да е само за ден-два, а можеше и да е с години, другата възможност беше далеч по-мрачна. Не си спомняше някоя от битките на които досега беше присъствала, на да са тръгвали на война без ардиан, без някой , който да ги поведе. Определено не искаше тя да е виновна за загубата на ардианът, което можеше да доведе до загубата и на Битката.
Когато преди малко Елеонора видя момичето, което щеше да е ардиан , вече беше сигурна в това, че момичето е ардианът , но беше малко разочарована от факта, че е момиче и от това че е някаква ученичка, малко момиче, незнаещо нищо все още за истинският живот! Макар това да нямаше особено значение за един ишанеил. Спряха между двата гаража , съжаляваше , че нямаше още време, ако имаше , щеше да си спести предстоящото неудобство, но за съжаление нямаше време. Трябваше да побърза!
-Сега ще разбереш всичко! Приготви се! Елеонора обхвана главата на момичето и започна Мигари, ръцете й засияха, с едно прекрасно бяло-синкаво сияние, не беше особено силна със Истинският огън и затова почувства тъпа болка в ръцете си. Започна със древните слова за започване на Мигари!
Александра все още беше малко объркана от това, което се случваше. Елеонора обхвана главата й с ръце. Започна да говори нещо неразбираемо, сякаш на същия език, като във сънищата й, изведнъж ръцете й започнаха да светят,а главата й сякаш започна да пулсира. В главата й се появиха отведнъж , образи, чувства, думи, порой от информация, неподреден и обгърнат в хаос, докато хаоса , не започна да се подрежда в главата й във спомени. Сънищата не бяха сънища , а истина, наистина се беше била и като боец и като една от Седемте, а това , което предстоеше , беше да предвожда бойците, знаеше го. Тя щеше да предвожда Битката при Портата на ада! Изведнъж болка изпълни цялото й тяло и всичко потъна в тъмнина.
Самаил наблюдаваше ишанеилката със белия костюм и момичето със нея. Ишанеилката започна да прави нещо със Истинският огън, най-вероятно Мигари, чрез което щеше да отключи силите и спомените на момичето, това беше пречка , нямаше как да подлъже някоя ишанеилка , вече спомнила си Битките и на чия страна се е биела, момичето беше загубена кауза. Жалко за красотата й със тези хубави кафяви очи и руса коса. Убийството й нямаше да отнеме много време, щеше да е възможно най-бързо, но трябваше да почака ишанеилката да свърши със мигарито , тогава нямаше да може да използва силите си за десетина минути, а и момичето щеше да е в неспособност да се отбранява, тъй като щеше да е в безсъзнание. Най-удобния момент беше точно тогава! Някой го потупа по рамото, той се обърна рязко готов да накара този, който го е доближил, да съжалява! Но не се наложи, поне засега. Оказа се Обсидеан , един от другите паднали ангели като него. Обсидеан беше по-силен от самият него, но той не се страхуваше , все пак Обсидеан не знаеше за всичките му дарби. А той имаше много от тях скрити в ръкава му, така да се каже, така че изобщо не беше беззащитен срещу него.
-Какво си намислил да правиш със тях?- светлосините очи на Обсидеан , дори не погледнаха към двете ишанеилки ,очите му просто го наблюдаваха безизразно, като две ледени кубчета, не съдържащи във себе си никакво чувство, дори любопитство, той беше някак студен, а сините му очи допринасяха за този ефект!
-Те са ишанеили, а знаеш, че Господаря, каза, че ако засечем ишанеили , и намерим слаб момент да ги нападнем и убием, каквото и да ни струва. Трябваше да внимава какво говори, не биваше да се издава!
-Не няма! Знаеш ли , че момичето е ардиан?Една от моите дарби е такава, да разпознавам ардианите! – Самаил не разбра, кога точно се беше облещил, но усети, че прави точно това. Осъзна се и направи лицето си възможно най-невъзмутимо. Защо той му казваше това, та никой паднал ангел със поне капка ум в главата не издаваше своите дарби, повече от необходимото, изведнъж осъзна и останалата част от изречението на Обсидеан. Винаги беше смятал, че Обсидеан е умен, а ето че се оказваше ,че няма и капка ум в главата! Самаил продължи със изненадващо спокоен тон:
-Това означава, че трябва да я убием на всяка цена! Очите на Обсидеан гледаха Самаил преценяващо и след кратка пауза той въздъхна и каза:
-За съжаление това, което трябва да се направи, трябва да се направи. Лицето на ангела пред него се стегна и Самаил успя сякаш да види в него нотка на съжаление, заради момичето ли? Нямаше значение, тези думи го накараха да се отпусне,за момент си помисли, че Обсидеан ще го нападне,но думите му го успокоиха от тази мисъл. Изправи се и направи една крачка към ишанеилите отпред, момичето вече беше паднало на земята,идеалният момент, но изведнъж усети болка в сърцето си, погледна към него, беше пронизано от меч, но кой ? Обсидеан ? Да това определено беше неговия меч, не много оръжия можеха да убият ангел, но това можеше.
-Защо… защо Обсидеане? Предател ! Самаил не можеше да каже повече, защото се задавяше със собствената си кръв!
-Искам да се прибера у дома,Самаиле! Някога и ти го искаше. Самаил падна, болката беше ужасна. За хората имаше рай и ад , но за ангелите нямаше такъв лукс. Обсидеан май каза нещо , той го чу, макар да бе последното което чу преди да умре:
-Да предател съм към теб, но преди много време и двамата бяхме предатели, а онова предателство е много по-голямо от сегашното към теб… останалото се изгуби от кръвта навлизаща в ушите му, обгърна го тъмнината.
Любовта между Доброто и Злото
Любовта на ангела/ глава III / Семейство...
25.05.2012 03:36
