Блогът на dr3amsofmagic :: Любовта на ангела/ глава I (разказ)

Постинг

12.02.2012 00:44 - Любовта на ангела/ глава I (разказ)

Автор: dr3amsofmagic Категория: Други

Прочетен: 4201 Коментари: 1 Гласове:

Последна промяна: 25.03.2012 14:19

1 глава Синя рокля Битките винаги са били тежки и кървави, и тя го знаеше, но не разбираше от къде, тъй никога не бе участвала в сражение, особено от такъв мащаб! Ала днес тя беше тази ,която трябваше да предвожда армия и носеше отговорност за всеки един боец на полето, все пак те я бяха последвали на това…място.
Небето беше със цвета на кръв, за съжаление обаче, кръвта не беше само във цвета на небосвода. Кръвта сигурно щеше да е напоила досега земята,превръщайки я в ален юрган от камък, но тук законите бяха други, различни от всичко на познатия ни свят досега. Облаците бяха с цвят на графит, сякаш нарисувани, сякаш пародия на реалният свят. На места можеше да се видят и дървета, макар че „дърветата” приличаха, по-скоро на някаква природна шега, изящни плодове с някак примамливи цветове каращи те да пожелаеш отхапеш от тях, но колкото и да са красиви тези плодове, докоснеш ли ги, докосваш пясък. Самите дървета не бяха красиви, никак даже със тези изкривени и заплетени подобия на клони, със вечно кафяви на цвят листа и посивели сякаш от времето, а може би тъкмо от това, стволове, депресиращо място без дори намек за живот освен нас, бойците,за които не се знаеше колко време още ще принадлежим към живите. Теренът на който ставаше битката също не беше много насърчителен, напукана, твърда , кафеникаво-жълта земя , която сякаш не беше и чувала за вода, а може би наистина не беше чувала. Тя беше неравна, пълна с камънаци, някои по-големи и от човешки юмрук, можещи да препънат и да счупят някой крак на кон или на друго животно, или пък глава на ездач. На това странно място нямаше слънце. О, светлина имаше, макар незнайно от къде точно извираше, но слънце нямаше. Изведнъж изпита болка в ръката си, не беше усетила кога беше стиснала юмрука си. Беше ядосана! Изобщо нищо не беше както трябваше да бъде. Накъдето и да се обърнеше, тя виждаше бойци и всички до един готови да умрат само за да предпазят нея и Седемте, за да могат да затворят тази порта и да предотвратят смъртта на много повече от всички биещи се днес на бойното поле. Тя им вярваше, не допускаше че някой може да пропусне врага близо до нея и другите в кръга, направен от най-доверените и най-добрите й войници. Намираше се точно там, в центъра на този кръг, който беше в средата на главните им сили. Пред главните сили около една четвърт от войската бе отделена като авангард, който да се бие на предната линия. По- голямата част от авангарда се състоеше от пехота, въоръжена най-често със меч или някакво друго късо оръжие, за да е лесна употребата му в близък сблъсък със врага, всеки боец имаше по един щит, а имаше най-големи разновидности между щитовете – от овални и големи половин човешки ръст, до малки и кръгли, от тежки до леки , от почти прозрачни до съвсем плътни. Красива гледка за някой който изработва бойно снаряжение, но в една битка никой не се гледа чии доспехи са по-хубави. Всички носеха върху дрехите си само по една метална ризница, ръкавици, някоя метална наколенка или налакътник и шлем , никой не носеше по- сериозна броня, за да не го забавя по време на битка , не можеха да си позволят каквото и да е забавяне, бавността беше равна на смърт! Врагът беше много силен, но и ние нямаше да отстъпим. Погледна към ръката си, кокалчетата на ръката й още малко и щяха да изскочат, трябваше да се успокои, не можеше да си позволи да е ядосана, гневът щеше само да я накара да направи някое грешно решение, а на бойното поле нямаше място за грешки! Трябваше да разсее малко своя гняв, така че продължи да оглежда войската си.В авангарда имаше конница така да се каже де, защото не всички използваха точно коне ,но макар да бяха по-малко от пехотата, те не бяха за подценяване, качили се на коня или съответното животно, държащи дългите си пики или алебарди и хванали гордо юздите на животните си,изпънати на седлата в готовност да дойде техният ред да се включат в битката. "Преструвки! Те все още си мислеха, че има нещо славно в това да умреш на бойното поле! Няма нищо славно в това да умреш, намушкан или разкъсан от някой!"-помисли си с леко отвращение за перчещите се младоци. Те също бяха със ризници , шлемове и някоя и друга по-сериозна броня, но почти всички от кавалерията държаха на своята дебела броня покриваща краката им от глезените до бедрата, тъй като там бяха най-уязвими в битка със пехота. Войската не беше много голяма, за съжаление много по-малка от врага, но всеки се биеше храбро. "Храбро! Повечето от хората биещи се на бойното поле разчитаха единствено на волята си, за да не се предадат и да умрат, но наистина бяха храбри." -усмихна се при тази мисъл. Преди битката, повечето от тях бяха изпълнени със гняв, заради това, което врага им беше сторил, добре че тя ги беше успокоила , поне във известна степен, защото гневния боец, намираше смъртта си много бързо или я причиняваше на своя другар, и в двата случая не завършват нещата добре за никой, но тя им припомни залога , което им помогна да се успокоят. Тогава беше успяла, но защо сега не можеше да успокои себе си?! Ръката й се беше стегнала около дръжката на меча на кръста й, не можеше да се успокои, та те губеха, какво можеше да направи, за да спечелят?! Започна да мисли трескаво, но не намираше отговорът, който търсеше, нямаше да се примири със загубата. Нямаше! Повечето,а може би всички , включително и тя самата щяха да умрат,но нямаше да се предадат, защото знаеха какъв е залогът и независимо от раните и от болката , а също и от знанието за наближаваща смърт ,те нямаше да се предадат! Тя самата знаеше че скоро ще умре, но и тя нямаше да се предаде за нищо на света, докато битката не свършеше и нейната войска не победеше,а знаеше, че не можеше да позволи да загубят. Щеше да измисли някаква стратегия, длъжна беше! - Александра- някой я извика…. и тя се събуди .
- Александра- викна сестра й сърдито. Изглеждаше много сладко сложила ръце на кръста си и цупеща се към нея. Сестра й изглеждаше точно като някоя барби, с русата си дълга почти до кръста коса и сини очи ,а това кисело цупене просто не й отиваше. Беше висока почти колкото нея, макар да беше с две години по-малка. Често се случваше малката й сестра да се притеснява за нея, да не й се скара майка й , да не закъснее за училище, да закуси и още цял списък, Александра имаше чувството , че нещо са им разменени ролите със сестра й, все пак тя беше по-голямата! - Будна съм де- успокои я Александра- не е нужно да викаш! Част от гневното й настроение от този сън се просмука в гласа й, Александра се зачуди дали този сън всъщност означава нещо , все пак го беше сънувала поне за седми път. Вярно, всеки път беше различно това , което тя правеше в съня, но мястото на битката и самата битка бяха едни и същи. Този сън не й харесваше , никак даже,точно защото го сънуваше толкова често, но все пак беше единственото интересно нещо в живота й. И все пак, този сън я безпокоеше, не беше най-нормалния сън за едно момиче на нейната възраст! Сигурно полудяваше, или това, или просто гледаше твърде много филми, можеше и от това да е , все пак психиката й си беше наред. Сестра й забеляза, че се е отнесла нанякъде и попита това, което питаше почти всяка сутрин , когато кака й се отнесеше нанякъде в мислите си, след като се събудеше, както ставаше често напоследък : - Пак онзи сън, нали? Май ти става навик да го сънуваш. Спокойно , може пък да полудяваш.- завърши шеговито сестра й. И двете се засмяха. Понякога имаше чувството, че сестра й чете мисли, по-точно нейните мисли. - Може пък и да полудявам. Няма лошо, нали?- Макар да се засмя, нямаше много радост във този смях. -Сигурно няма - сестра й продължи малко по сериозно , но с досада все пак и това го казваше почти всяка сутрин- мама каза да ставаш, че ще закъснееш за даскало. Побързай че няма да спре да ми мърмори докато не те види. И да не си легнеш обратно в леглото!- Завърши със лек кикот сестра й! Надсмиваше й се! Да можеше да я види нея, ако тя сънуваше постоянно налудничави сънища, как щеше да се държи! - Добре де, добре. Ерика кажи й че ей сега идвам само секунда, че да се облека.- Сестра й излезе от стаята толкова бързо и незабележимо, сякаш наистина се притесняваше майка им да не й се скара, пък можеше и да е така. Александра хич не се забави, макар и да си помисли дали да не си полегне, поне за още мъничко, но ако легнеше щеше да заспи отново, знаеше го много добре. При търсенето какво да облече, взе дрехите оставени на стола вчера и ги облече без много да му мисли. Не обичаше никак да се конти като някаква фръцла, така че облеклото й беше простичко и непривличащо вниманието- дънки с войнишка цветка ,черен потник и зелен суичер. След като се облече, се насочи към кухнята. Майка й беше там , седнала на единия от четирите стола близо до квадратната маса, изглеждаше намусена, май й ставаше навик това, още малко и щеше да затропа с крак по пода! Вече й беше приготвила закуска – два сандвича със салам и малко портокалов сок. Единствената прилика между нея и майка й, беше русата й коса. Майка й беше едра жена , макар и не дебела, със сини очи и дълга светло-руса коса като на сестра й ,със едно властно и силно излъчване, но много мила. Докато Александра беше слаба, макар и не чак анорексична, със кафяви очи и почти момчешки късо подстригана, тъмно-руса, почти кестенява коса. Белегът на лявата й длан я засърбя и тя се насочи към мивката за да си измие ръцете и лицето. Беше забравила за този белег. Преди му обръщаше много внимание защото приличаше на пламък, и беше точно на средата на дланта й, общо взето беше интересно как може да се образува пламъковиден белег от просто падане от колело. Но сега се беше зачервил , и много я сърбеше ръката , а водата за съжаление не помогна. Този сърбеж беше малко изнервящ. Изми си хубаво, все пак, ръцете и лицето и майка й започна сутрешната лекция, както всеки ден: - Стана ли най – накрая , нали знаеш, че ще закъснееш?! Отново! Така ти се трупат отсъствия , а после мен ме викат в училището ти да обяснявам за твоите закъснения… -Не се безпокой! Няма да закъснея.- Прекъсна я Александра, този сърбеж беше наистина изнервящ! Изведнъж сърбежът спря, но защо ли изобщо се беше появявал? Този ден май просто ставаше все по-странен и по-странен! Но понякога няма нищо лошо нещата да са малко странни, вече й беше омръзнало от тази ежедневна еднаквост. Всеки ден ставаше сутрин, събудена от сестра си или от майка си, закусваше , майка й през това време й четеше лекция за това, че ще закъснее, след това отиваше на училище, закъсняла разбира се, след като свършеше училище се прибираше у дома и това всеки ден , плюс минус някое и друго ходене до мола. И това всеки ден, едно и също, не разбираше защо приключенията бяха само в книгите и във филмите или пък в нейните сънища. Защо реалността беше толкова…сива? И все пак кой знаеше, може пък някога да се впусне и тя в приключение! Александра седна на масата ,до майка си и започна да се храни ,изяде си набързо закуската , поговори си още малко с майка си за оценките си и за училище,успокои я, все пак нямаше смисъл да се притеснява излишно, за глупости, след което викна сестра си да отидат заедно на училище , така или иначе училището на Ерика беше на път за нейното, а беше по-добре да си имат компания по пътя наместо сами да ходят. Взеха си по едно „довиждане” със майка си и тръгнаха. Александра изпрати сестра си до училището й , след което продължи по пътя си и чудо, стигна точно навреме за първия час! Поредната странност за днес ”какво ли още предстои?” , помисли си със кикот тя.
Самаил се разхождаше по безкрайната улица. Не беше сигурен къде точно се намираше , но знаеше, че е някъде в центъра на града. Беше се облякъл с по-незабележими дрехи, черно шушляково яке, сини дънки и черни маратонки, така , че да не привлече вниманието на жената , намираща се на около стотина крачки пред него, която той преследваше. Тя не изглеждаше да е нещо по-особено , жена на средна възраст, с кестенява коса дълга до кръста и сплетена на плитка, със стройна фигура. Тя можеше да мине за красавица , ако не обърнеше внимание човек на височината й, та жената нямаше сигурно и метър и шейсет. Е той също не беше много висок, но поне беше с нормален ръст, метър и осемдесет, а знаеше, че той със сигурност можеше да мине за красавец със своята черна коса и тъмно-сини очи. Независимо от външния й вид тя все пак беше ишанеон лес илек, за по-кратко ишанеил , в превод от древната реч означаваше „онзи който знае” и „онзи, който говори” и двата превода бяха донякъде точни , Древния език нямаше точен превод. Ишанеилите говореха Древния език, те си го спомняха от своите предишни животи и го знаеха, също си спомняха и битките, водили досега, това все пак бе техния смисъл на съществуване. Когато се роди ишанеил, то това е знамение , че Битката наближава. Битка водена през вековете досега. При последната битка той извади късмет и избяга навреме ,преди затварянето на Портата, благодарение на това той остана от тази страна. Разбира се ,той заедно с останалите избягали тогава, щеше да си плати цената, затова му беше нужна ишанеилката отпред. Едва преди няколко дни усети, използването на Истинският огън, макар енергията използвана от Истинският огън, да беше малка, покриваше целия град, тогава той успя да проследи следата останала от използваната енергия и я откри. Реши да не я убива, тогава , трябваше поне да разбере какво беше направила, затова започна да я следи. Една от тайните му дарби бе точно такава да усеща , когато някой използва Истинският огън, той имаше много тайни таланти, за които не знаеше дори Господаря, небиваше и да разбира , защото лесно щеше да намери смъртта си така. Вчера тя намери заключен ишанеил , под заключен се има предвид ишанеил , неотключил силите си, както и спомените си,при такива ишанеили, можеха да се манипулират техните спомени.С помощта на жената отпред , макар тя да не знаеше , че му помага , той щеше да събере армия, равносилна на тази , срещу която той и другите на Портата , ще се изправят и щеше да се издигне в очите на Господаря и да си спести наказанието заради бягството си. Жената отпред зави надясно, накъде все пак отиваше?
Александра беше в час по рисуване , ако можеше да се нарече така. Никой не рисуваше, всеки правеше каквото си искаше, кой седнал на чин разговарящ с друг седящ, кой слушащ музика , никой не правеше това, което се очаква да се прави от дванайсети клас в час по рисуване , дори учителя нещо се занимаваше с странични неща. Тя единствена рисуваше нещо, макар да нямаше таланта на художник , все пак се справяше горе-долу с рисуването. Разбира се, не рисуваше нещо за часа , дори когато започна да рисува по тетрадката, не го правеше съзнателно с някаква цел ,просто да се занимава с нещо, а защо не да нарисува нещо. И така малко, по малко започна да рисува, това което нарисува всъщност, беше съня й, в известен смисъл. В листа на тетрадката беше нарисувала приготовление за битка, мъже и жени бронирани от главата до петите, с оръжие в ръка застанали рамо до рамо в бойна готовност ,за да защитят тези в средата. Те също бяха мъже и жени , бронирани от глава до пети но не бяха в бойна готовност , те просто стояха , някак съсредоточени един във друг, незабелязващи бойците, приготвящи се за предстоящата битка. Повече от съня си не помнеше за да нарисува повече детайли. -Супер е- изведнъж каза Елена, момичето до което седеше. При чуването на гласа й, Александра се стресна, пак беше се разсеяла. Елена посочи рисунката на чина. -Кое? Това ли, не, не мисля така. -Шегуваш ли се супер е, каква е тази битка , някоя от учебника по история ли, или нещо друго, от някоя книга? -Просто рисунка ,нищо специално.- Това беше така за рисунката, ами сънят, дали все пак не значеше нещо?-Кажи ми, дали ако сънуваш един сън няколко пъти , значи нещо? -Да , поне според мен. В някои книги се споменава,че сън, сънуван няколко пъти е от голямо значение, може дори да е пророчески. Но това е според някои книги, защо все пак питаш? Да не би да си сънувала нещо?- В тона на Елена се прокрадна нотка на подозрение. -Не, нищо, просто ми хрумна ей така! Бях прочела нещо подобно, в един учебник, където се разказваше за някакви сънища и ми беше любопитно.- Това определено щеше да породи твърде много въпроси , за това в кой учебник го беше прочела- Ти , избра ли си рокля за бала?- бързо смени темата , Александра. Елена беше нейна приятелка , но не можеше да й сподели нещо толкова откачено, не искаше да й се присмиват, все пак. -Да, зелена с дълбоко деколте, извезана със сребърни нишки по корсажа, италиански дизайн, ръчна изработка, направо да ти паднат очите като я видиш. Ами ти? Намери ли си рокля , все пак балът е едва след три месеца и не ми излизай с номера , че има време! -Спокойно де , наистина има време, три месеца все пак не са малко , а и нали знаеш , че аз не съм много по роклите! Александра не смяташе, че очите й биха „паднали” заради вида на която и да било рокля! И така продължиха още няколко минути в спор ,че е малко времето и затова, че не е хубаво на бала да се отидело по панталон. Ако зависеше от нея, тя и така би отишла на бала , както беше облечена в момента , ама все пак трябваше да уважи майка си и да я остави да й купи рокля , единственото условие разбира се , беше да е евтина , все пак не можеше да позволи майка й да дава пари, които са нужни за храна , вода и ток ,само за да й купи една рокля , която тя щеше да облече само веднъж! Звънецът би и тя, заедно с Елена се приготвиха да си тръгват, това беше последния час и сега трябваше да се прибира у дома. С Елена стигнаха до изхода и си взеха по едно „до утре!” след което Александра се насочи към вкъщи. Не живееше много далече , затова стигна у дома си за около петнайсетина минути. Майка й я посрещна на вратата ухилена до уши: -Ела да видиш какво съм ти взела. Мисля , че ще ти хареса! -Какво е ? Да не би да е роклята? Как изглежда?- Тя почувства леко въодушевление , заради роклята ли? Трябваше да се успокои, все пак това беше просто едно парче плат! -Ела и виж сама! -Александра влезе и отиде до квадратната маса в кухнята, посочена от майка й. На масата имаше една четвъртита голяма и плоска кутия. Тя отвори кутията и видя една прелестна синя рокля. За пръв път да й хареса рокля! Но роклята беше наистина много красива, цялата синя със застъпващи се пластове плат и дантела, обсипана със бели перли и брокат, самата рокля сякаш сияеше, беше наистина красива. Изведнъж я жегна една мисъл и тя попита: -Скъпа ли е ? Нали се разбрахме да не е скъпа!- Не можеше да приеме, че майка й е харчила много пари, за една рокля, дори и за една толкова красива рокля, като тази! -Не е. Леля ти ми я даде, била е нейна , когато е била на твоите години. Знам,че не искаш да харча много и затова отидох до леля ти, тя много се зарадва , че ще носиш нейната рокля. Ще я носиш , нали?-Александра се успокои, майка й не беше харчила пари, които да трябват за друго! Това беше много добре, поне сега щеше да си спести пари, а тя щеше да носи една прелестна рокля! -Разбира се, толкова е красива тази рокля, защо да не я нося!- Усмихна се ведро на майка си. Как беше възможно една рокля , да я зарадва така? Цял ден мислеше , за това което беше сънувала , и то неведнъж, за това , че белегът на ръката й я засърбя ,за всичко странно , и притесняващо. Но ето ,че една рокля я накара да забрави за всички тези тревоги, и благодарение на тази рокля те изглеждаха даже глупави! Интересно как една синя рокля можеше да отпусне човек и да го накара да забрави за всичко, което го е притеснявало през деня. Тя прегърна майка си, благодарна за красивата, синя рокля.